Моето момче е ангажирал приятел да ни закара до Бургас. Защото вълнението му е голямо, а ние сме от Ямбол. Кога точно ще е раждането не е съвсем ясно. Всички чакаме - контракции, разкритие и други знаци. Минават седмица, две, бебето няма намерение да излиза. На мен ми е съвестно спрямо другарчето на моето другарче, защото заради полусъединителя, на който го държим, човекът не може да си сипе една ракия вечер.
Съвестта си ме гложди, но по някое време заедно с нея започват и контракциите. Караме към Бургас. Стигаме до университетска болница „Дева Мария“, закъдето и сме се запътили. На входа ни посрещат вежливо и ни вкарват в приемния кабинет. Там млада и усмихната девойка и д-р Веселин Ангелов, този прекрасен човек, ме преглеждат и пишат сложни латински думи върху важни за мен документи. Казват, че е време да се качвам в родилното. Събирам документите и питам девойката (чието име искам да узная, за да й благодаря лично) дали ще раждам с маска, защото аз и без нея едвам дишам. „ Да раждаш с маска ли? Само това оставаше!“ – казва тя. Аз отдъхвам, че имам едно притеснение по-малко. Пети етаж. В предродилна зала съм. Боли ме, а едва сега се започва. Всички други девойки лежат мирно и спокойно, само аз подцвилвам и се чудя дали пък нещо не ми е в ред. Млада акушерка, с дъъълга черна плитка, ми пуска системи, после пише върху някакви листи, сетне отива да изражда бебето дошло на ред, после пак се връща, пита как съм, след това пак пише нещо, после пак хуква към родилна зала. Що за темпо, мисля си, когато нямам контракция, защото имам ли не мога да мисля изобщо. Изправям се, като си въобразявам, че вертикално ще ме боли по-малко - нищо подобно, започвам да си нареждам някакви мантри на глас, като пак си мисля, че така ще боли по-малко, казах го вече - нищо подобно.
След около час сноване из коридорите, говорейки си сама, виждам д-р Ангелов и му казвам - Веско, айде да го вадим вече. Добре, хайде! - казва той - и закрачваме към родилна зала. Лягам и гледам да се държа мъжки, когато няма болка съм съвсем нормален човек, дойде ли време за напъване обаче някой натиска главния ми шалтер и тотално изключвам от себе си. Около седем човека чакат да се появи моето човече. Викам си – брей, колко много публика, после идва време за напън и пак изключвам от вселената. Мисля си да кажа нещо съвсем друго, а от устата ми излиза: - Веско, вади го вече, моля те. Не мога да го извадя - казва той - ти трябва да го изкараш. Миг почивка, вдишвам няколко пъти и пак се започва. Да давам - насърчават ме всички човеци наоколо. Аз давам, ама то не е като по филмите. Пак секунди почивка и пак някакво изречение незнайно от къде дошло. Нали няма да умра тук? - питам без да знам кого. Скарлет, - казва д-р Ангелов – тук даряваме, а не отнемаме живот. Това така ме успокоява, така ме усмихва вътрешно и ако не беше тоя шалтер, който пак някой изключи, щях да благодаря, ама не мога, нищо друго не мога освен да…no connection with this number – тут-тут-тут. Давай! – насърчава ме младото момиче с дълга черна плитка - показа се. - А, пак се прибра! - допълва някой друг. - Това е, защото не иска да види първо теб! - подсмихва се д-р Ангелов. Щях да се хиля до откат на този вътрешен хумор ако не беше шалтераааааа. И уа - уа - уа, някой плаче и това не съм аз, това е тя, така прекрасна и така очаквана. Няма шалтери, няма болка. Пълна тишина и моето бебе плаче в нея. След няколко секунди се чува – Тегло 3900кг. Сега разбирам всичко - казвам си наум - сега разбирам… Поднасят ми я в цялата й прелест, обаятелна, очарователна, пленителна и възхитителна. Всичко си струваше, всичко, казвам си наум и благодаря на човеците свидетели на целия този спектакъл. Как ли се казва момичето с дългата черна плитка, питам се, за да мога да й благодаря. Някой в коридора сякаш чува въпроса ми и я вика по име - Дара? Значи, Дара. Но Дара вече е в друга родилна зала и аз пак се чудя на тези нейни обороти. Остава ми само да ти благодаря оттук, Дара, за спокойствието и насърчаването, както и че бебето проплака първо в ръцете ти. Благодаря. Ще ми се да се да го направя и към цялото Родилно отделение и отделението по Неонатология на Дева Мария в Бургас. Предварително се извинявам, че не зная точните названия на професиите на всички ви, но искам да благодаря:
На момичетата, които се лишаваха от съня си, за да подсигурят нашия, грижейки се за бебета ни нощем. Същите девойки, чиито усмивки бяха по лицата им и в 6 сутринта, когато ни връчваха пеленачетата изкъпани, с нови тоалети, нахранени и ухаещи на бонбониера. Искам да благодаря на дамите, които идваха в 6:30 с термометрите и пак с усмивка ни поздравяваха със - Здравейте, момичета. И ти наистина се чувстваш момиче, макар и на 39. Благодарности и на целия екип от лекари, акушери и рехабилитатори, които ни засипваха с въпроси как сме и има ли нещо, което ни безпокои - благодаря най-вече за личното отношение към всяка от нас. След това и на жената, която ни даде безценни съвети за кърменето и за това как да поднесем правилно и вкусно закуските, обяда и вечерята на бебешорите, запомних името ви - Светлина Николова, благодаря. Благодаря на доктор Търнева и екипа й, която преглеждаше с внимание и любов всяко мъниче от глава до пети, благодаря и за важните й съвети за бебеотглеждането. Благодаря и на санитарките, които щъкаха по коридорите като пчелички и задоволяваха и най-малките ни прищевки, запомних едно красиво име, но бих искала да узная и на останалите, за да благодаря поименно. Зюмбюла, намиг ???? Благодаря на онзи, който е отговорен, за сформирането на този невероятен отбор от професионалисти, но и човеци. За десерт искам да благодаря на д-р Ангелов, моят си Веско, който бе до мен два пъти по девет месеца. Човекът, който изтърпя страховете, тревогите, объркванията, сълзите, телефонните ми обаждания, о, да, телефонните ми обаждания, приповдигнатите ми настроения, щастието, подхвърчанията, пиковете и спадовете в настроенията ми, човекът акушер, гинеколог, приятел и психолог, човекът – Човек, благодаря ти, Веско. Благодаря най-силно на моето момче, без което нямаше да изпиша целия този текст – почувстван, изживян и осмислен.
А сега… Малкото е накърмено и спи, голямото е при баба си, таткото е на работа, чуден момент да отворя една бира и да вдигна тост за всички гореизброени, с благодарност и пожелание за здраве, попътен вятър и вълшебства в джоба. А ако с моето момче, нали… такова, ако някой хубав ден имаме нови две чертички, няма да се колебаем и за миг къде да ги сбъднем. Наздраве. :)))
